Много българи смятат 3 март, Освобождението на България, за най-големия български държавен празник. Има обаче основание да смятаме, че за тази титла може да претендира още един голям български празник – Денят на Независимостта на България, обявена на 22 септември 1908 година. Това е дата, когато в лицето на неблагоприятна международна обстановка и могъщ враг българският народ предприема съдбоносна стъпка. Той приема отговорността от тази стъпка храбро и отговорно и е готов на всяка цена да защити избора си.
Княжество България в началото на 20 век е все още васална на Османската империя държава. Накратко казано, това означава, че България не е имала право на собствена външна политика и е плащала данък на империята. България вече шокирала Европа с Акта на Съединението и победата над Сърбия в непосредствената Сръбско-Българска война. След тези успехи България се развивала добре икономически, развивала войската си и благополучието на народа.
И все пак Княжеството било далеч от постигането на националния идеал – обединение на всички български земи под едно знаме и обявяване на Независимостта на България.
Тогавашният княз Фердинанд бил достатъчно противоречива и енергична фигура. Той се занимавал с фотография на пеперуди, изучавал природните красоти на България, имал множество интересни хобита и в добавка към това бил известен с похотливия си характер. Княз Фердинанд, освен всички останало, бил изключително амбициозен. Може да се смята, че тази негова черта е била част от механизъма, който задвижил Княжеството към съдбовната дата 22 септември 1908 година.
Княз Фердинанд, с прочутия си Манифест към българския народ, обявява Независимостта на България на 22 септември 1908 година в църквата „Св. 40 мъченици“ в старата столица на България – Велико Търново. Градът е избран неслучайно. В Манифеста се набляга на някогашното българско величие и слава и как България отново ще влезе в европейското семейство на независими народи, тя отново ще бъде негов равноправен член, със собствена воля и правото да кове собствената си съдба.
На практика това означавало, че княз Фердинанд приема титлата цар, а българската държава получава ранга на царство, напълно независимо и със собствена външна и вътрешна политика. Върховенството на Османската империя над България е премахнато напълно.
Може да се поспори по въпроса, но изглежда, че за разлика от Съединението, Независимостта на България е приета по-добре от страна на Великите сили. Това е така, не защото България не е извършила нищо особено или защото всички Велики сили са били във възторг от това, че на Балканите се появява още една независима държава, а напротив. Просто става така, че още на следващия ден, 23 септември, Австро-Унгария анексира османските провинции Босна и Херцеговина и на практика също нарушава условията на Берлинския конгрес. Това означава, че България има „съюзник“ или по-скоро неочакван съучастник в Акта на Независимостта и ако Великите сили предприемат действия, то те трябва да бъдат насочени и към Австро-Унгария, не само срещу България.
Никой няма намерение да започва голяма европейски война по това време, затова Независимостта е призната относително бързо. Русия подкрепя новото царство и подписва няколко тристранни договора с България и Османската империя, които опрощават дълга на империята към Русия, останал след Освободителната война, и задължават България да заплати на Русия 82 милиона франка в рамките на 75 години. Това може да се нарече „цената за независимостта“ на България.
Най-много от това събитие губи именно Османската империя. Тя губи върховенството си над България, губи големите провинции Босна и Херцеговина, а също така губи престиж на международната сцена. „Болният човек на Европа“, както тогава наричали империята, продължавал да боледува и това била следващата стъпка от усложняването не неговото заболяване.
С Акта на Независимостта България предприема една от най-важните крачки към националния идеал за пълно обединение на българските земи. Сега царството има свободата да води собствена външна политика, да отстоява националните си интереси, да се развива икономически и да укрепва войската си. Този стремеж ще кулминира в Балканската война, когато Царство България ще достигне своя военен и политически пик, като завладее Одрин, Македония, Беломорска Тракия, Добруджа и като разбие войските на Османската империя почти собственоръчно. Славата на българското оръжие ще се понесе далеч отвъд границите на царството, та дори отвъд океана, до САЩ, където по вестниците ще пишат за храбростта на българския народ. Тези статии могат да се прочетат и днес, те са с абсолютно свободен достъп в интернет.
Почти както Симеонова България от 10 век е имала нужда от признание за статута си, така и Третата българска държава имала нужда от международно признание, за да може отново да се нарече свободна и независима страна. Величието на този Акт е в това, че той отново показва храбростта на българския народ дори в неблагоприятна обстановка и в лицето на могъщ враг. Веднага след обявяването на Независимостта България обявява пълна мобилизация. Тя е била готова с кръв и оръжие да защити новия си статут, без да го отстъпи за никакво спокойствие. Народът е бил обединен и е имал ясна цел, която изпълнил с истинска храброст.
Добре е и днес, след толкова години, когато страната ни е преживявала още толкова много исторически процеси, да си спомним онези хора – нашите прадядовци, дядовци, а за някои и бащи – които са били готови на всякакви жертви и на всякаква цена за отечеството. Приличаме ли си с тях? Готови ли сме на същите подвизи? Обявяването на Независимостта на България е пример за това колко е важна националната цел за един народ, за да може той да се движи напред и възторжено да следва историческата си съдба.
info@vivus.bg
Телефон: 0700 450 10
или *4000
Работно време
8:00 - 20:00 - работни дни
10:00 - 17:00 - почивни дни и официални празници
